Какво е общото между адвоката, защитаващ жертва на домашно насилие, производствената компания, която желае да изпраща работниците в страни от ЕС, и аниматора в увеселителен център?
Отговорът, разбира се, е малко по-долу.
Предисловието пък е следното:
Голяма част от бизнеса, а също и немалко граждани, са искрено впечатлени от Общия регламент за защита на личните данни, известен още като GDPR. Някои се впечатляват от гигантските по размер глоби, предвидени в регламента, други – от съдържащата се в него (свръх) регулация, трети – от океана от информация и съвети, предоставяни от стотиците (или по-скоро хилядите) специалисти по темата.
Ако очаквате, че следващите редове ще добавят още една капка съвет или информация към споменатия по-горе океан, ще останете (раз)очарован(-а), тъй като, както подсказва заглавието, настоящият постинг всъщност касае не GDPR, а „българския GDPR“. Ако не сте забелязали това, най-вероятно причината се дължи на множеството кавички или на нещо друго, което очевидно е убягнало на автора.
Българският GDPR си има официално (и далеч по-разбираемо и непретенциозно) име и то е “Проектозакон за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни”.
Въпреки че проектозаконът все още не е приет от Министерския съвет и от Народното събрание, същият вече дава основание за сериозно притеснение на бизнеса и гражданите.
Представете си (освен ако вече сте такъв), че сте адвокат или предприемач, който по някаква легитимна причина желае да разбере дали определен гражданин е осъждан за някакви престъпления или, дори и да не е осъждан, дали е извършил друго правонарушение. Адвокатът например може да иска да събере тази данни, за да прецени каква е най-подходящата защита, от която се нуждае клиентът му, който твърди, че е жертва на домашно насилие. Все пак, ако насилникът е човек с богато криминално минало, търсената защита би трябвало да включва цял комплекс от ефективни и респектиращи мерки, а не еднократно действие (напр. молбата за защита по Закона за защита от домашното насилие едва ли ще респектира насилника, ако искането не е придружено от жалба до полицията или прокуратурата). Предприемачът пък може да не вижда особен смисъл в това да наема на работа лица, които по обективни причини не биха могли да бъдат командировани в чужбина. Като казвам обективни причини, имам предвид закона и практиката на определени държави, като напр. САЩ, Канада и Австралия, които не допускат на територията си лица, които са осъждани или са намерени за виновни в извършването на престъпление.
Някои предприемачи (напр. операторите на увеселителни центрове) може и да нямат намерение да командироват служителите си, но пък истински желаят оперираният от тях бизнес да предлага безопасна среда на потребителите. Това често кореспондира с очакванията на самите потребители – особено на тези с деца – които предполагат (бих казал съвсем основателно), че аниматорът, който ще забавлява децата им в увеселителния център, е всичко друго, но не и осъждан престъпник.
Общото между адвоката и предприемача е, че и двамата имат един и същ проблем, а той е, че от 25.05.2018 г. нито един от тях няма да може законно да събира и използва информация относно криминалната история на насилника, съответно на командирования работник или аниматора. Защо? Ами защото европейският GDPR казва, наред с други неща, че от 25.05.2018 г. насетне те биха могли да сторят това само ако българският закон позволява това. Но българският закон не позволява, а мълчи по въпроса (освен в някои редки случаи), като не се очаква да проговори скоро, ако се съди по проекта на българския GDPR. С други думи, както адвокатът, така и предприемачът, ще изпита трудности при осъществяване на професионалната, съответно търговската си дейност, които трудности ще бъдат продукт не на европейския, а на българския GDPR или по-скоро на липсата на адекватна национална регулация, защитаваща легитимните интересите на бизнеса и на тези, които търсят защита от домашно насилие.
Автор: Петя Симеонова
© 2020 apexlawyers.bg
